Кехлибар – най-старият органичен минерал

Кехлибарът не е камък. Той е вкаменена смола – минерал с органичен произход. Може да се каже, че това е най-старият органичен минерал известен на човека.

Кехлибарът завладява не само с красотата си, но и с фантастичната си възраст – милиони години. Това е смолата на праисторическите хвойнови дървета, която хилядолетия се е съхранявала в земните недра или под водата, в места, недостъпни за кислород. Периодът, в който кехлибарът започва да се формира е мезозойската ера. Това е времето, в което динозоврите все още са господствали на Земята. Кехлибарът есъвременния символ на геоложката история на планетата. „Млад“ кехлибар просто не съществува. Историята му се измерва с космически величини и в сравнение с нея човешката е просто прашинка, носена от вятъра.

Първият исторически писмен източник, в който се говори за кехлибара, може да бъде отнесен към X в. пр. н.е. и се съдържа в асирийски клинописен надпис върху обелиск, съхраняващ се в Британския музей в Лондон. За кехлибара се споменава в съчиненията на Платон и Аристотел. За него разказва и Омир в своята „Одисея“. Древните гърци го наричали електрон, а германските племена го определяли като „огнен камък“. Някога голям кехлибар украсявал короната на египатския фараон Тутанкамон.

През Средновековието кехлибарът бил широко използвано лекарствено средство. Докато майсторите се опитвали да открият способ, чрез който стъклото да бъде изработено напълно прозрачно, от шлифован кехлибар се изработвали очила и лупи.

Своята най-голяма популярност кехлибарът придобива в периода XVII-XVIII век. Това е и времето, в което се изпробват и нови способи за обработка и приложение на минерала. Така станало възможно да се създават по-големи скулптурни фигури, масивни вази и декоративни изделия. Сложна и дълга е историята на едно от най-грандиозните произведения на изкуството, която продължава и до наши дни – Кехлибарената стая. Тя била изработена по заповед на пруския крал Фридрих Вилхем I за 8 години от датския резбар Тусо. Представлява сложна композиция от 8 платна с обща площ  55 m². Изключителната й стойност е свързана не само с качеството и количеството на използвания кехлибар, но и с уникалната по сложност и майсторство изработка. През 1716г. Фридрих I я подарява на руския цар Петър I. Стаята – подарък била сглобена в Зимния дворец . През 1755г. царица Елисавета издава заповед тя да бъде преместена и отново сглобена в Екатерининския дворец в Царско село. В следващите 50 години майсторите продължават да изработват украшения и различни изделия  – маси, кутии, шахматни фигури. Количеството на вложения кехлибар достигнало 600 кг. По време на Втората световна война немските войски превземат Царско село. Кехлибарената стая е демонтирана и пренесена в Кьонингсберг. От 1945г. следите й се губят. През 1979г. Съветът на министрите на руската федерация взел решение за възстановяването на Кехлибарената стая, а работата по проекта продължила 24 години.

Безспорно най-големите залежи на кехлибар се намират по цялото крайбрежие на Балтийско море, поради което той често е определян като „златото на Балтика“. Най-голямото открито находище на кехлибар е на територията на Русия. Там се осъществява единствения в света открит промишлен добив на кехлибар, който съставлява около 80% от световното производство. Другите находища са разпръснати по цял свят – Мианмар, Франция, Ливан, Тайланд, Мексико, Доминиканска Република.

Кехлибарът се отличава с голямо разнообразие на цветове и нюанси – повече от 250. Цветовото разнообразие се дължи на всевъзможни включения с различен произход. Частици от водорасли, различни треви и почва допринасят за зеленикавите оттенъци, а наличието на въздушни мехурчета го правят по-светъл. Присъствието на някои минерали придава интересни сребристи оттенъци.

Класическият цвят е слънчево-меден. Това е цветът на балтийският кехлибар, но оттенъците му са изключително много – от безцветно до черно. Червените и вишневи  кехлибари са разпространени предимно в Азия, където представителите на някога господстващите династии носели големи кехлибари, които с цвета и блясъка си напомняли рубини. Белият цвят на някои кехлибари е преди всичко зрителна илюзия. В действителност цветът е жълт, но с твърде много въздушни и водни мехурчета, които променят първоначалния цвят. В Русия белия кехлибар е бил наричан „сапунен“, а в страните от Централна и Западна Европа  – „кралски“.

Синият кехлибар е с най-голяма твърдост. Той е изключително рядък, поразително красив и необичаен. Среща се в Доминиканската Република, Мексико и Никарагуа. На светлина цвета му е нежно син, а при слабо осветление става наситен. Обработката на синия кехлибар е сложно начинание, поради което украшенията от него са изключително скъпи, редки и ценни. Синият тропически кехлибар фосфоресцира благодарение на съдържанието на примеси от вулканична пепел. На светлина тези камъни са жълти, а отразяващата им повърхност придава царствено синьо сияние.

Във времето модата по отношение на кехлибара бележи своите върхове и спадове. Днес бижутерите обковават „слънчевия камък“ със злато и/или сребро, както и в комбинация с други полускъпоценни камъни, създавайки както класически, така и необикновени и ярки бижута.